"Да се счупиш на парчета, за да се (пре)създадеш отново"

Това е историята на едно момиче, което от непоправим оптимист и мечтател, се счупи на толкова парчета, че не вярваше, че има смисъл дори да се опита да се събере. За едно момиче, което се чувстваше толкова уморена да носи света на плещите си, че в един момент се срина. За едно момиче, което осъзна, че не е нужно да събираш счупените части, за да си цял. Често, да се счупим е най-хубавото нещо, което може да ни се случи… Продължавайки пътя си счупени, откриваме парченца, които пасват много по-добре на местата, където се е отворила дупка. 

Да се счупиш на парчета, за да се (пре)създадеш отново, е моят път, моят живот, моите уроци, моето осъзнаване… до тук… Защото животът никога не спира, уроците се променят, а ние винаги имаме още път, който да извървим. 

С любов и позитивизъм,

dzhambova.life

• Доставката се извършва със Спиди ЗА ВАША СМЕТКА или по пощата с проследяване, ако живеете в чужбина (както вероятно се досещате, издавайки книгата си самостоятелно, нямам договори с фирми за количества, които да ми позволят да покрия и доставката; пожелавам си един ден книгата да може да намерите и в книжарниците)
  • АКО ПОРЪЧВАТЕ ЗА БЪЛГАРИЯ, моля да добавите телефонен номер при въвеждането на адрес за доставка
• В книгата ще откриете и страници с въпроси и място за вашите отговори, за да (пре)създавате себе си
• Самата книга събира в себе си автобиографични моменти, елементи на книга за себепомощ и дневник - пълна манджа с грозде като мен самата
• Благодаря на Деси за прекрасната корица <3

Споделям ви една от главите в книгата. Надявам се да ви даде усещане за това какво ще откриете из страниците на "Да се счупиш на парчета, за да се (пре)създадеш отново"

Не се извинявай, че си човек

“Извинявай за дългото излияние”

“Извинявай за романа, който ти написах”

“Извинявай, че те притеснявам”

“Извинявай, че те натоварих с моите проблеми”

“Извинявай, че ти отнех толкова от времето”

“Извинявай, че …….” - допълни изречението с поредното извинение, което изказа наскоро….

Буквално преди няколко дни бях толкова рухнала, че не знаех как да се събера. Чух се със сестра ми и се разпаднах пред нея като стара къща, която я събарят, за да съградят новия мол. След разговора ни започнах да пиша следното изречение “извинявай, че те натоварих с моите глупости”...

Спрях се.

Изтрих го. 

Написах “благодаря ти, че ме изслуша и беше до мен. имах нужда да споделя”

Осъзнах, че като по навик все се извиняваме за това, че сме просто хора. Извиняваме се, ако не можем да съберем емоциите си в едно изречение и три емотиконки. Ако запишем гласово, което е по-дълго от 20 секунди, се извиняваме, че отнемаме от времето на човека отсреща, дори и този човек да е проявил желание да бъде насреща за нас и комуникацията, от която имаме нужда. Извиняваме се, че сме споделили какво ни тежи, защото “не искам да те натоварвам”. 

А не е ли най-човешкото ни качество, потребността да споделяме? Нали за това сме създадени? Нали затова ни казаха, че са създали и социалните мрежи? За да можем да споделим? Кога точно се превърна в повод за извинение това да бъдем хора, да говорим, да споделяме емоции, теми, гледни точки, вместо в повод за връзка помежду ни? 

Започнах вместо да се извинявам за “отнетото време”, да благодаря на човека отсреща за приятелството, връзката, способността да ме изслуша. Спрях да се извинявам за това, че съм обяснителна и подробна и че съобщенията ми не са два реда и три емотиконки. 

Живеем в свят на емотиконки, който ни кара да се чувстваме виновни, ако се опитаме да изразим себе си в повече от едно изречение. 

Емоциите ми, обаче, не са емотиконки. . . и емотиконките не са емоции. 

Животът ми е толкова цветен и пъстър, че няма емотиконки, които да могат да предадат усмивките, сълзите, вълнението и вдъхновението ми. 

Когато някой ни попита как е минал денят ни, и решим да му го разкажем наистина, а не да отговорим с оборотното “добре”, не е нужно да се извиняваме, че не сме успели да съберем изживяванията и емоциите ни от цял един ден в 60 секунди. Хубаво е дори, че имаме какво да кажем, да споделим, за какво да се развълнуваме. 

Толкова по-леко ми стана на душата като започнах вместо да се извинявам за това, че съм човек, да благодаря на човекът отсреща за връзката, рамото и разговора, който се е получил. Друг тип енергия влагаш. Няма го самобичуването, че “пак си натоварил някого с твоите глупости”. 

Защото животът не е глупост. 

Емоциите ни не са глупост.

Още повече, нещото, което си дадох сметка е, че колко повече аз се извинявам за това, че “притеснявам” някого, толкова повече слагам бариера в общуването си с този човек, защото извинявайки му се, му давам сигнал, че ако и той реши да ми сподели нещо, което е повече от две изречения, следва да ми се извини за “загубеното време”. 

Сигурно се шокирахте от това изречение. Аз също се шокирах, когато го осъзнах. Че несъзнателно даваме индикации на хората около себе си, че емоциите ни са “глупост”. Защото ако ние сами не можем да валидираме и уважим собствените си емоции, как другите да очакват, че ще валидираме и уважим техните? 

Не само това, но осъзнах, че губим способността си да изразяваме емоциите си с думи. Губи ни се речника и често оставаме на нивото “добре съм”, “горе-долу”, “може и по-добре”. А къде останаха наситените с емоция думи като “вдъхновен съм”, “развълнуван, замечтан, обнадежден, замислен”, “ядосан, тъжен, изгубен, търсещ се”? 

Губим от красотата на собствения си език. Завихряме с още по-голяма сила пандемията на “никой не ме разбира”, защото не използваме думите и емоциите си да разкажем историята си. Съкращаваме всичко все едно пишем резюме на есето си в 200 думи и ако ги надвишим ще ни санкционират. Слагаме някоя усмивка, тъжно човече или пожарна иконка и се чудим после защо всеки интерпретира различно, написаното от нас. 

Спрете да се извинявате, че сте хора. Изживявайте емоциите си, споделяйте ги. 

Ако на някого му тежи това, че когато ви попита как сте и как е минал денят ви, не му отговаряте с “добре” и (fire emoji), а наистина разказвате за това как сте и как е минал денят ви, то другия път няма да ви попита. Ще се научи да не задава въпроси, от чиито отговори не се вълнува. 

Същото важи и за нас. Ако “нямаме време” да чуем човекът отсреща, нека не питаме въпроси, чийто отговор може да не е просто две думи. 

Нека спрем празната комуникация помежду си. Да се върнем към корените си на пълноценно общуване и човешка споделеност. 

Предизвиквам ви другия път, когато тръгнете да се извинявате за дългото съобщение, отнетото време, или каквото и да било, помислете дали не можете просто да благодарите на човека отсреща за приятелството, споделеното време и дадената опора. 

Животът ни е твърде пъстър, за да го ограничим в един ред. Живейте го широко, споделяйте го шумно и валидирайте всичките си емоции. Само така ще създадем безопасно място, в което всеки се чувства спокоен да сподели собствената си емоция и собствения си живот.